понеделник, 24 декември 2018 г.



Какво ти липсва, за да си честит?
Що още искаш, лакомнико смъртен?
Тъй малко ти е нужно да си сит-
отвънка- залък хляб, мечта- отвътре!
И нищо друго. Другото е смърт,
лъжовна лакомия, празна жажда.
Мечтата да е мека, хлябът- твърд!
Такива само ще ти се услаждат.
Не искай нищо повече! Помни:
човекът е устроен толкоз жалко,
че колкото и земни благини
да има, вечно му изглеждат малко!
Какво ти липсва още, братко, та
се чувстваш все самотен и ограбен?
Май всичко имаш. Само не мечта?
Май си забравил сладостта на хляба,
та за това те мъчат скръб и глад?
Ако е тъй, знай- един е лекът:
раздай се цял на този беден свят!
Пак беден си стани! Че най-богат е
в своето раздаване човекът!


Дамян Дамянов.

вторник, 4 декември 2018 г.

„…в страха си, че никога няма да открием източника на любов и сигурност, за който мечтаем, ние си позволяваме да се отдаваме на хиляди бягства от действителността, като например безсмислени развлечения или потъване в работата, неспокойно да търсим, непрестанно да искаме „нещо“, което да ни направи щастливи. В страха си, че никога няма да постигнем онова, което искаме, ние правим планове за установяване на контрол и за постигане на желаното. В страха си, че никога няма да бъдем желани от другите, започваме да се осъждаме като недостойни, а другите – да заклеймяваме като лоши, защото не са успели да ни оценят по достойнство. В привързаността ни към всичко нетрайно и изменчиво ние се отдаваме на постоянна несигурност, живеем в непрестанен страх от загубата му, напълно убедени, че „ние сме онова, което притежаваме“ и с което се идентифицираме. И в безпочвните, непрекъснато променящи се пясъци на нашата безстойностна и захаринова култура по никакъв начин не испяваме да се освободим от страха, че никога няма да намерим онова, което желаем – или да бъдем онова, което искаме – достатъчно скоро, поради което продължаваме да газим в блатото на нетърпението, очаквайки поредната придобивка, която да запълни разяждащата празнота в живота.“
Дайвид Гордън

понеделник, 3 декември 2018 г.

Когато вече си си тръгнал от единствения, от когото си
мислел, че не можеш, ти става много лесно да си
тръгваш. От всеки. От всичко.
Лошото е, че вече не искаш да оставаш. При никого.
Никъде...
Спираш да се привързваш. Не и за дълго. Не и
наистина /или поне така си повтаряш,
докато съвсем го повярваш/.
Усетиш ли, че нещо, че някой събужда емоция... бягаш.
Бързо. Далеч и завинаги.
Бягаш. И не се обръщаш назад.
Вече не търсиш пристанища. Търсиш летища.
Не си позволяваш да искаш да се спреш - пазиш
сърцето си /остатъците от него/.
Бягаш. От всеки. От всичко.
Само от себе си не можеш.
И понякога, в най-тъжните часове на нощта, си задаваш
въпроса: " А бих ли се върнал отново там, откъдето не
можех да си тръгна? И всъщност... тръгнах ли си наистина? "

Валентина Йоргова

събота, 17 ноември 2018 г.



...Да има едно спокойно и сигурно място.
Място, на което да се отпуснеш. Да не мислиш кой колко обича, дали си заслужава да се бориш, дали да изчакваш, дали да си тръгнеш. Или ако го мислиш, да не е под напрежението на натиска.
Място, където просто да няма нужда да вземаш решения. А само да знаеш, че просто си обичан. Без задължения. Без очаквания да отвърнеш със същото. Място, където важното е да приемеш. И да те даряват. Безвъзмездно.
Едно място. Едничко.....
Н. Тошкова

четвъртък, 25 октомври 2018 г.



Защо ми вдъхна...


ЗАЩО ми вдъхна тоя чуден дар,

пред всеки поглед сам да се разтварям,

като ненужна жертва да изграям

на любовта пред вечния олтар;


сърцето ми да бъде нежен съд

на цъфнали надежди и копнежи

и в своята самотност да бележи

измамите всред земния си път?




Защо ми даде тия светлини,

да ме обливат с острия си блясък

и да разкриват сънния захлас


на дните ми, отплиснали вълни,

събудени от делничния крясък

на земното, в което чезна аз?


Николай Лилиев

вторник, 16 октомври 2018 г.

My heart...

"Трудно е да се изрази, колко много боли сърцето, когато човек си отива и там остава само стояща във въздуха непоносима тишина... "
 Пам Браун



сряда, 19 септември 2018 г.



„Хората се страхуват от себе си, от собствената си реалност. От чувствата си, най-вече. Те говорят колко е велика любовта, но това са глупости. Любовта боли. Чувствата са смущаващи. Хората са научени, че болката е зло и опасност. Но как биха могли да се справят с нея, като ги е страх да чувстват? Целта на болката е да ни събужда. Те се опитват да я скрият. Но така грешат. Болката трябва да се разнася, както едно радио. Чувствате силата си, когато преживявате болка. Най-важно е как я понасяте. Болката е чувство. Чувствата са част от вас. Вашата реалност. Ако се срамувате от тях и ги криете, значи позволявате на обществото да разруши вашата реалност. Отстоявайте правото си да почувствате болката си.”


Джим Морисън